Какво промени театърът в теб?
Научи ме да наблюдавам. Да разказвам. Да сгъстявам и разтягам времето. Научи ме да не ме е страх от чувствата ми. От женствеността ми също. Да не мисля как изглеждам в собствените си очи и в очите на тези, които ме гледат, докато съм на сцената. Да потъвам, да се забравям и да се контролирам едновременно. Показа ми какво е да си истински щастлив и истински нещастен.
Какво ти промени в твоето собствено усещане за театъра?
Засили се усещането ми, че съм много, много малка, а то -огромно. Че аз не мога без него, но то без мене - може.
Разкажи накратко (в максимум седем изречения) какво ти се случи през последните седем години?
Работих с режисьорите и актьорите, за които мечтаех. Изиграх неща, които преди бих отказала, защото щях да се уплаша безумно. Разбрах какво означава главна роля, наистина. На плещите си да износиш и да отговаряш лично за цял един спектакъл, филм, сериал, за колегите си, за режисьора си, за публиката си. Направихме някои от най-добрите и най-награждаваните представления, снимах филми и сериали. Много съм щастлива, че имам в CV-то си “Дървото на Живота” и “Дяволското Гърло” - българските сериали, които харесвам най-много за сега.
АКО БЯХ…
Животно… щях да съм някое голямо животно в Саваната - лъв, жираф, слон, защото обичам животни, които са опасни, но благородни и с които не ти идва просто да си поиграеш.
Растение… щях да съм Трева, защото харесвам зеленото на тревата и да лягам на нея.
Сезон… щях да съм Есен, защото е най-аристократичният сезон. Обичам обувките повече от джапанките.
Миризма/мирис... щях да съм миризма на Череши, Костилки, Пудра, Бебе, Божури.
Град… щях да съм Лисабон, защото е чувствен, шумен, танцуващ град. Харесва ми, че не е чистичък и уреден. Малки улички с големи истории, шарени плочки, океан и фадо. Мисля, че е много творчески град.
Дума… щях да съм Обичам те.
Роман... щях да съм “Братя Карамазови”. Нося по нещо и от тримата братя, а те са фундаментално различни. Не знам как ги съвместявам. При всички случаи, това е романът на човечеството.
