НАБЛЮДАТЕЛИТЕ

ПОСТАВЯ СЕ ЗА ПЪРВИ ПЪТ НА БЪЛГАРСКА СЦЕНА

НАГРАДИ „АСКЕЕР 2019″

Костюмография: СВИЛА ВЕЛИЧКОВА

Театрална музика: КАЛИН НИКОЛОВ

Изгряваща звезда: НЕНЧО КОСТОВ

НОМИНАЦИИ „АСКЕЕР 2019″

Режисура: ЯВОР ГЪРДЕВ

Съвременна българска драматургия: КОНСТАНТИН ИЛИЕВ

Сценография: НИКОЛА ТОРОМАНОВ

Костюмография: СВИЛА ВЕЛИЧКОВА

Театрална музика: КАЛИН НИКОЛОВ

Изгряваща звезда: НЕНЧО КОСТОВ

НОМИНАЦИЯ „ИКАР 2019″

Поддържащата мъжка роля: ХРИСТО ПЕТКОВ за ролята на Хаджи Станьо

Явор Гърдев

ПОДПИСЪТ И ЛОПАТАТА

 «Лопатата Му е в ръката Му и Той ще очисти гумното Си.»

Матей 3:12

Един млад съдия се подписва върху акт за регистрация на съмнително акционерно дружество. Този факт остава скрит за обществото, но пък успява да разтърси отвъдното.

Малко след като подписва документа, който ще отвори възможност за безнаказаното изсичане на шест хиляди декара гора в Балкана, съдията внезапно умира докато търси скрито злато в двора на стара чорбаджийска къща.

В отвъдното се събират няколко български национални герои, за да търсят сметка на новопредставилия се. Попаднал в положение да бъде съден и да отговаря за земните си деяния, съдията се одързостява, преминава в настъпление, призовава авторитетни свидетели и с тяхна помощ започва сам да съди съдниците си.

Взаимоосъдителната съдебна система на отвъдното започва да се задъхва под товара на избликващите стари и нови грехове, отколешни страсти и нестихнали бесове, дълбоко заровени и неизповядани лични и национални тайни.

Константин Илиев

 ГЕНЕЗИС

 Това необятно, могъщо и трудно подаващо се на изследване нещо, наречено човешки мозък, очевидно има граници на възможностите си. Могъщо, но не всемогъщо. Не може например истински да се справи с понятието вечност. Времето и пространството нямат начало и нямат край. А какво имат? Откъде иде всичко, щом няма начало? Къде отива, щом няма край? И колкото трудно е да си представим липсата на граници, толкова лесно е да си представим самите граници. Шейсет, седемдесет, осемдесет, деветдесет години. Границите на човешкия живот. Обидно лесно. И възмутително несправедливо. Скъпернически малко в сравнение с вечността.

Възмутеното съзнание на пишещия човек тръгва по мисловните пътеки, преброждани в миналото и сега от много, много други. Ориентирите са познати: вечният човек, безсмъртието на душата, скептичната усмивка на стария и нов материализъм. И в това лишено всъщност от надежда пътуване изведнъж – находка. Идея за театър. За да напиша пиеса, приблизително така казваше един обрекъл сe на драматургичния жанр автор, са ми нужни две неща: проблем, който много силно ме занимава и едно сценично хрумване. Аз не тръгвам от проблем, тръгвам от някоя история, това пък твърдеше друг негов съвременник. Но двата подхода едва ли са взаимно изключващи се. По-скоро взаимно свързани в по-близък или по-далечен план. Така, както взаимно свързани са проблемите на днешния ни ден: духовната безпътица, оценката за същността и перспективата на революциите, наличието на огромни армии от гладуващи, на напорист авангард от недоволни, които атакуват Европа, на онези двама в двата края на света – по-дребният и плешив и по-едрият и сламенокос, които се упражняват в „компаративна фалометрия“ (ироничен израз на режисьора Явор Гърдев по време на репетициите на „Наблюдателите“). И по-новите теоретизации на проблематиката: не стремежът към материално благополучие, а тимосът – стремежът към признание е решаващият фактор в изграждането на човешките взаимоотношения. (Отново подхванато твърдение на Франсис Фукояма след несбъдналото се пророкуване за край на историята.)

Когато се пише за сцена, битката с материала изисква много сили, затова той трябва изцяло да ангажира съзнанието на пишещия. А кое неизменно и неизбежно присъства в съзнанието на човека след края на младостта му? Сигурно мисълта за абсолютния край. Така че – дали проблем или история, наличието на такава мисъл също трябва да се има предвид, когато се разсъждава за раждането на един литературен текст.

ЗА АВТОРА

Константин Илиев е роден е на 16.10.1937 г. Завършва немска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. От 1969 г. до 1972 г. е аспирант в Хумболтовия университет – Берлин. Там защитава докторска дисертация на тема “Структура на драматическите творби на Фридрих Дюренмат”.
Първата си пиеса “Мъка по цветовете” написва през 1961 г. Започват репетиции във Варненския драматичен театър, но премиерата е забранена по идеологически съображения. По същите причини не се осъществява сценична реализация и на следващите му две пиеси – “През октомври без теб” (1968) и “Цар Шушумига” (1968, за куклен театър). Първата му стигнала до премиера сценична творба е “Музика от Шатровец” (реж. Любен Гройс). Следват “Прозорецът”, “Босилек за Драгинко”, “Великденско вино”, “Нирвана”, “Одисей пътува за Итака”, “Червено вино за сбогом”, “Куцулан или Вълча Богородица”, “Франческа”, “Бетовен 21”, “Златни мостове и Секвоя”. „Наблюдателите“ (хипотеза за отвъдното) е най-новата му пиеса, написана през 2015 г., издадена в сборника пиеси “Наблюдателите” през 2016 г.

Автор е на студии, статии и есета, текстове за театър, драматургия и политика, събрани в книгите “Паметта на гарвана”и “Думи извън сцената”.
От 1995 до 2007 г. е главен драматург на Народния театър “Иван Вазов”.
Пиесите на Константин Илиев са играни в почти всички български театри, както и в Австрия, Англия, Естония, Македония, Полша, Русия, Словакия и др.
Носител  е на множество национални награди за драматургия. През 1989 г. романът му “Френско магаре” получава наградата “Христо Г. Данов”. През 1996 г. във Виенския университет му е връчена международната Хердерова награда за цялостно творчество. През 2003 г. книгата му “Поражението” получава наградата “Хеликон” за нова българска проза, през 2005 г. му е присъдена Националната литературна награда “Елиас Канети”, през 2012 г. наградата “Христо Г. Данов” за цялостен принос към българската книжовна култура. Носител на наградата АСКЕЕР 2017 за цялостен принос към театралното изкуство.

“Създаденият от Константин Илиев свят съдържа „запечатано” нашето време. .. Летописец на пораженията и катастрофите, на драмата на провалянето на утопиите, на края, на краха на идеологиите, Константин Илиев упорито и безстрашно се вглежда в случващото се в самия човек, в направата му, във функционирането на социалното и нравственото му съзнание, в това как човек изживява, как разбира предназначението си.”

 Никола Вандов

 “От драматургията на Константин Илиев може много да се научи за ХХ век. Или по-точно, за начина, по който българската модерност се вписва в европейската. Тя се занимава с високите му проекти, с едрите перспективи. Доколкото това е векът на революциите, централна тема във всичките му пиеси е именно революцията. Как тя променя човека? И като променя обществата, него изобщо променя ли го? Тези са сред основните въпроси, произтичащи от нея. Разбира се, темата има различни регистри, различни подтеми и те не се отнасят само за случилото се през XX век, а много преди това.”

 Виолета Дечева

Представлението не е подходящо за лица под 15 г.